Рамадан, който никой палестинец няма да забрави
По улиците на Наблус, ел-Бирех и – винаги когато успях да се промъкна покрай незаконни контролно-пропускателни пунктове – тези на окупирания Източен Йерусалим, за първи път изпитах най-чистата форма на Рамадан и разпознах истинското значение и цел на моята религия.
Там разбрах, че Рамадан е много повече от просто пост и молитва, че той е възпоменание за силата на нашата вяра и празнуване на издръжливостта на нашия народ.
По тези улици, окупирани и подложени на постоянна заплаха от агресия, но предизвикателно пълни с надежда и детски смях, дойдох да оценя уникалната красота на звука на езана и успокояващата мъдрост да си мюсюлманин.
Този Рамадан не съм у дома, в Палестина. И докато прекъсвам поста си при всеки залез слънце с образите и звуците на продължаващото унищожение на моята родина, играещи в съзнанието ми, съм съсипан да си помисля как изглежда и как се чувства Рамадан сега за моите любими хора.
За тези в Газа, които са преживели повече от пет месеца геноцид, няма храна за ифтар. Израел все още блокира помощта да достигне до най-отчаяните и хората готвят трева, за да имат нещо, каквото и да е, с което да постят. Всички бебета и деца са недохранени и десетки вече са починали от липса на храна и чиста вода. Всеки в обсадения анклав е загубил някого, но дори не му е осигурено време и пространство да диша, да скърби и да преработи травмата си. Няма неповредена джамия и безопасно място за колективна молитва. Наистина хората в Газа все още са подложени на постоянни бомбардировки. Дори онези, които се опитаха да намерят убежище в Рафах, тази последна така наречена „безопасна зона“ в обсадения анклав, все още са заплашени от сухопътна инвазия – инвазия, която несъмнено ще убие и осакати още хиляди невинни.
Разбира се, Рамадан не е бил безгрижен за хората в Газа от години – поради безмилостната блокада на Израел, много родители оставаха без храна в този най-свещен месец, за да нахранят децата си много преди началото на този геноцид. И все пак смъртта и разрушението никога не са били толкова близо, а страхът за бъдещето е толкова остър в тази някога красива земя, по време на който и да е Рамадан.
За тези на Западния бряг Рамадан също не е като преди.
Разбира се, Рамадан никога не е бил еднозначно събитие в окупираната територия. Винаги включваше навигиране през незаконни контролно-пропускателни пунктове, издържане на тормоз от окупационни войници и съпротива на провокации. Но тази година е много, много по-лошо. Палестинците на Западния бряг не само агонизират заради геноцида на своите братя и сестри в Газа, но и се опитват да оцелеят от безмилостните атаки на заселници, полиция и войници. Те се чудят кой от тях ще бъде следващият, който ще бъде произволно арестуван, разселен или нападнат – те се чудят дали те и техните близки ще доживеят да видят още един Рамадан.
А за тези в диаспората, ние сме оставени да практикуваме нашата вяра с неувяхваща вина, която нямам способността да опиша нито на английски, нито на арабски. Как да прекъсна гладуването си, когато толкова много от моите хора не са яли правилно от месеци? Да се моля в джамия, докато моите хора се молят върху развалините? От религиозна гледна точка знам, че трябва, но това отговаря на въпросите, които карат сърцето ми да кърви.
Рамадан след Рамадан палестинският народ е подложен на изпитание. Но палестинският дух ще надживее тиранията на окупацията. Докато гледам как жителите на Газа извършват петъчна молитва сред развалините на тяхното общество, си спомням как изглежда непоколебимостта: че можеш да разрушиш нечий дом или джамия, но никога нечий иман (вяра). Често си представям как би изглеждал Рамадан, ако Палестина никога не беше окупирана. Може би щях да се разделя с децата на Газа, които вече не са тук. Може би щях да правя кнафе, моя специалитет, в източните планини на Наблус, на земя, която беше открадната от дядо ми, който така и не успя да види свободата.
Едно нещо е сигурно, Рамадан никога няма да бъде същият. Всяка година оттук нататък моите молитви няма да бъдат за мен, а за моите мъченици, които вече не могат да се молят за себе си. Ще се моля да опростя вината си, че не можах да направя достатъчно, за да ги спася. Божията милост да бъде върху душите на нашите мъченици.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
